За вечно неразбрания човек

Първото нервно разстройство датира от изнамирането на часовника. Дотогава всичко си вървяло мирно и тихо и дори постоянните войни и семейни разриви не били в състояние да смутят човека. Но ето, появил се часовникът и всичко се обърнало наопаки. Оттогава или ние чакаме, или нас ни чакат.

Точният човек е оптимист. Той винаги се надява, че другите ще станат като него. Той е изобщо от хората, които очакват напразно цял живот.

Неточният човек е вечно неразбран. Той винаги се старае да обясни на човечеството, че закъснението му има изключително важна причина.

И ето какво би станало, ако се срещнат един точен и един неточен човек:

– Чудно как се срещнахме? – ще каже неточният. – Обикновено ние или се чакаме, или се разминаваме.

– Неточността е неуважение към другите – поучително ще отвърне точният човек.

– Точността е неуважение към себе си – ще се възпротиви неточният. – Може ли да уважаваш човек, който непрекъснато се измъчва, като чака другите?

– Аз не зная закъснение и се гордея с това!

– Нещастник! – би отвърнал неточният. – Това е една чудесна земна придобивка. Имаме събрание. Събираме се първата половина по четирима и чакаме втората. Следващия път се събира втората половина и чака първата. Животът е пъстър благодарение на неточността. Освен това точният човек няма приятели. А какво е светът без приятели, когато не те чакат никъде?

– Как! – ще завика възмутен точният човек.

Но неточният винаги е склонен да даде пояснение:

– Точният човек има само делови познати, защото обичта и търпението на приятелите се изпитват единствено с неточността. Който може да те чака търпеливо в продължение на часове и на години, само той ти е приятел!

– Напротив! Добрият приятел ще се постарае да оправи неточния.

– Хм – ще каже неточният човек. – Бил ли си някога неточен?

– Никога! – ще отвърне гордо точният.

– Виждаш ли? И аз никога не съм бил точен.

Всъщност защо да се хвалим с точността? Тя е нещо нормално и естествено, което улеснява живота и човешките взаимоотношения. Писателят Зигфрид Ленц, който посетил едно японско училище, попитал децата какво правят, ако някое от тях закъснее. „Как така закъснее?” – учудили се децата. „Ами просто така, ако дойде по-късно от другите.” „Това не може да стане” – отвърнали децата и разговорът бил приключен. Може би те така са били научени още от съвсем малки. Защо да не опитаме и ние?

Ако някой се запита какво общо има авторката с точността, то нека знае, тя има нещастието да е точна, което значи, че почти никъде не я чакат, но почти навсякъде чака. И затова от личен опит е извлякла мисълта, че точността не е добродетел там, където другите са неточни. Но точният човек е оптимист …

(Олга Кръстева, „Така казват хората”)