МЕДИЦИНСКА ПОМОЩ

Както винаги, сутринта Климент се събуди навреме и в седем часа беше в болницата.

Всъщност през последните месеци целият град вече приличаше на болница. Освен мирновременната сграда на Цариградския път, дето откарваха тифозните, с ранени и умиращи бяха наблъскани всички по-големи джамии, училища, някои от кервансараите. Над тях се развяваше знамето на Червения полумесец; тук-там и знамената на чуждите санитарни мисии английската, италианската, германската надошли, откак войната се затегна.

На Климент беше определено да работи в Боюк джамия и тъй като за ранените в тая най-голяма сграда на града се грижеше английската мисия (отделно мисията имаше своя, по-малка болница), той непрестанно биваше в досег не само с лекарите англичани, но и с англичаните, дошли като военни съветници, като кореспонденти на големите лондонски вестници, най-сетне и ония, които бяха тук без определена задача, просто защото се водеше война.

Като лекар в едно пълно с нововъведения време, Климент бе свикнал вече с миризмата на карбол, на хлороформ, на нещо загнило и потискащо. Въпреки това, когато тая сутрин прекрачи прага на джамията, той неволно се спря…

В джамията ранените бяха стотици. Той знаеше броя им, ала сега в полумрака на петте оловни купола, под паяжината мъждукащи кандила, те му се струваха непреброими. Разноликото им страдание днес пораждаше в душата му неприсъща нему студенина и пресметлива злоба. Той измина пътечката между натъркаляните на земята стенещи мъже и през малката южна врата влезе в старото медресе, дето се помещаваше стаята на лекарите и операционната.

Както предполагаше, и тая сутрин доктор Грин го беше преварил. Ранобудността на прочутия английски лекар го стесняваше, караше го да се чувства виновен.

Нещо ново, докторе? попита той с уважение.

Говореше добре французки, език, задължително изучаван в медикохирургическата академия в Петербург, но често месеше и английски думи, тъй като беше схватлив в езиците и искаше да извлече всестранна полза от принудителната си служба в болницата.

Новото е старото, Буденов рече той с оня необщителен тон, който Климент добре разпознаваше в гласовете на дошлите чужденци. Нощес четирима, Буденов. Като влизах, свърши и подофицерът… оня, с гангрената припомни той.

Климент кимна в знак, че си спомня, облече престилката си, смени феса с платнено кепе, което едва закри меката му кестенява коса, и извика да донесат ибрика с топла вода.

Не виждам доктор Ставрипуло? попита той, докато миеше с четка ръцете си.

Ставрипуло бе дежурил през нощта и смяната му изтичаше чак днес на обяд.

Исмаил бей нареди да си иде.

Да си иде?

Тридесет и девет и половина, Буденов. Не, не е червен вятър.

Мислите… тифус?

Грин стисна жабешката си уста; нещо трепна в очите му.

Още е рано.

Той не обичаше този цариградски доктор Ставрипуло, не обичаше Исмаил бея, нито двамата арменци. Не обичаше лекари, които знаят само онова а и него колко ли знаят? на което някога са ги учили професорите им. В последните години хирургията крачеше с гигантски крачки. Нищо, че нощес умряха четирима и че денят не предвещава по-добро! Рудолф Грин беше ученик на Листер, на оня Джон Листер, който научи света, че карболът е враг на заразите; той познаваше Пастьор, кореспондираше си с Бергман и Шимелбуш, интересуваше се от постиженията на Пирогов, на Склифасовски, за които знаеше, че са някъде от другата страна на фронта. Той самият бе дошъл тук, в тая непоносима за него страна, с едничката мисъл да изпита неограничено и безнаказано във войната своите собствени теории по оперирането на огнестрелни рани. Как може тогава да съчувствува на лекари като Ставрипуло? Той, ако не го гледаха, би започнал операция, без дори да измие ръцете си.

Ще трябва да се изчака прибави той безучастно. Добре, че при нашия занаят всичко е ясно още от първия момент.

Но Климент, когото вътрешните болести влечеха далеч повече от хирургията, каза:

Ако наистина излезе тифус егзантематикус, тогава най-вероятно е доктор Ставрипуло да се е заразил тук.

Защо тук? Целият ви град е пламнал. При тая ваша мръсотия, тая воня навред…

Но ако все пак източникът на заразата е тук? настоя Климент. Спомняте ли си комплицирания случай с обривите?

Оня, който умря от възпаление?

Ставрипуло го лекуваше…

Те повече нищо не си казаха. Грин отиде при операционната маса, дето вече слагаха някакъв ранен, а Климент взе слушалката си, извика двама санитари и през междинната врата се върна в джамията.

Началникът на болницата доктор Исмаил бей не се виждаше никъде. Сигурно беше отишъл да наобиколи богатите си пациенти из града. Климент тръгна между ранените, а от всички страни го срещаха очи, изпълнени с молба, с надежда. С надежда ли? С омраза! С диво озлобление! Колко странно, да биха могли или да не чакаха от него помощ, половината от тия тук биха го разкъсали само защото не е мюсюлманин. А те дори не знаеха, че е българин… И аз съм се загрижил за тях, мислеше с насмешка и самоозлобление Климент. Ей го Грин, за него те са само опитни мишки; на Исмаил бей му дай пари да печели; за гърка и арменците да не говорим. Какво наистина съм се разтревожил аз? Нека избухне и тук епидемията! Нека разслаби още повече тила им!…

Той продължаваше да говори в себе си така, подбуден от враждебните погледи и от спомена за изминалата нощ, а в същото време някакъв независещ от него навик го караше да се надвесва над всеки ранен и бързо, методично да го преглежда.

Открийте гърдите и корема заповядваше той и санитарите разкопчаваха елека на ранения, вдигаха ризата, сваляха шалварите… това вече се повтаряше десетки и стотици пъти. Гърбът го заболя. От навеждането кръвта му се качваше в главата.

Откъс от романа на Ст. Дичев "Пътят към София"